Ризрак все още чувал писъците в съзнанието си. Работел, завивайки като обезумял гаечни ключове и отвертки, строейки, дълбаейки с длетото и ковейки нещо в ковачницата. Сънят му убягвал — той само строял. Месеци били изминали, откакто се бил затворил в работилницата на чичо си, a работата била почти готова. Той разтрил гърба си, докато очите му бавно започнали да се затварят, и видял одеяло от цветя, носещо се спокойно по вълните на залива на Предсказанията, преди да избухне в облак от цветен прашец, който заглушил живота, сграбчвайки го за белите дробове. Той се събудил, давейки се. В продължение на часове ритмичният звук от камъка за точене изпълвал магазина, докато той приготвял набор масивни остриета. Умът му бил запълнен от картини с душещи съседите лози, обгърнали домовете им. Наводнението в залива на Предсказанията бил нищо в сравнение с жестоките ужаси, които водата оставила да пуснат корени отвъд градските стени.





Той все пак мислел, че костюмът-резачка щял да го направи силен и обезопасен, позволявайки си изкушението на това късче надежда, преди страховете му да се разбиели в чезнещото му съзнание. Клони, кучи лай и кръв. Когато градът паднал, Ризрак побягнал от дървета, които ходели, биели се и убивали. Дърветата били разбили градските порти и нахлули в самия град, блъскайки, биейки и потъпквайки последното, което заливът на Предсказанията можел да свика в защита, докато потайно дебнел бягащите бежанци. В натежалата тишина Ризрак развил веригата от предмишницата на костюма с треперещите си ръце, докато инспектирал всяка брънка, прокарвайки несигурен пръст по зъбеца в края ѝ. Костюмът-резачка бил готов.





С треперещата си ръка той вдъхнал живот на островърхата машина. Ужасът го направлявал. Ужасът от онова, което го очаквало и срещу което трябвало да се изправи, за да запазел поне някаква надежда за успокоение на ума си. С потръпването на оживяващата машина той разбрал, че трябвало да се изправи пред страховете си, а знаел, че това никак нямало да му се понрави.